Старите заблуди и новото дясно
БСП и богаташкия й хайлайф нямат лице и не са безапелационни по тематиките за ниските приходи и пенсии, възходящото неравноправие, неплащаните заплати, обществената неустановеност и т. н. И не могат да скрият зависимостите си, когато се застъпват за ползите на околните им бизнес кръгове и мегапроекти като АЕЦ " Белене ". Докато лявото ерозира поради скверното си двуличие, т. н. достоверно дясно е компрометирано от идейната си комплицираност и да го кажем напряко – нелепост. То непрекъснато се злепоставя, подкрепяйки деструктивните либертариански промени на Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи. От „ дясната “ Синя коалиция да вземем за пример, със сталинистки фанатизъм претендираха че данъчно-осигурителния модел въведен от „ левия “ Станишев е толкоз идеален, че негови атрибути би трябвало да залегнат в Конституцията. Плоският налог още стои на знамето на Съюз на демократичните сили, както и на други политически парчета с десни искания. Те, от своя страна, узакониха офшорния вид финансови сдружения (ООД) без капитал. Така усилиха така и така необятните благоприятни условия за измами, данъчни злоупотреби, подправено кредитиране, изкуствени банкрути и т. н. Говоренето за промени на „ десните “ от дълго време е факсимиле без наличие, лишено от знания в другите сфери и надлежно от конкретика. Те не оферират модели за прекъсване ерозията на човешкия капитал, а и очевидно не познават тематиката. Нямат визия за вложения в обществената среда. Не могат да формулират заслужено систематизиране на тежестта на държавните разноски и по тази причина упорстват само за тяхното редуциране. Очевидно не схващат и по тази причина не разискват актуалните регулативни системи за капитала, банките, конкуренцията, интелектуалната благосъстоятелност, както и ред други тематики типични за европейския десен спор.
Европейски полезности, либертарианство и избавяне по единично
„ Пренасянето “ на Европа тук стартира късно и постепенно с бюрократизираното и непознато на публиката „ затваряне на преговорни глави “. За сметка на това нехарактерния за Европейски Съюз пазарен фундаментализъм беше натрапен бързо и трайно. Либертарианските визии насърчаващи пазарното безчинство станаха „ мейнстрийм “ в политическите среди и медиите, макар че водят само до обществен дарвинизъм.
А това значи най-малко правила, оптимално ограничение на парите за обществената среда, закъснение на грижите за бедните и слабите и поддържане на т. н. „ дребна страна “. Тези хрумвания изцяло съответстват с ползите на престъпно забогателия „ хайлайф “, който избира да се оправя (самоуправя) без интервенция на управляващите и надлежно не желае да заплаща налози, с цел да устоя страната си.
В началото на така наречен преход лесните пари на кредитните милионери и контрабандните босове бяха по-убедителни образци за изгодите от неограничения произвол, в сравнение с европейските наставления. Затова либертарианската агитация елементарно надви и през днешния ден в съзнанието на публиката Европейски Съюз се свързва с куп ненужни правила, които се преструваме, че съблюдаваме, с цел да могат тарикатите тук да взимат едни пари от „ баламите “ там. Иначе действителният ни живот протича не по европейския, а по напълно различен сюжет – неприятна обществена среда, недостиг на държавност, неуважение на законите, почит към олигархията и спасяване поединично.
Хитруване
Заедно с приемането на България в Европейски Съюз, държавното управление на така наречен Тройна коалиция, отпред с Българска социалистическа партия, направи промяна на данъчно-осигурителната система, с която понижи доста приходите от осигуровки и корпоративни налози, с цел да облекчи своя бизнес. Недостигащите бюджетни средства се компенсират с европейските помощи.
Това увъртане нарушава основополагащия принцип на кохезионната политика, а точно, че финансовата помощ от общността би трябвало да прибавя, а не да замества личното финансиране на обществената среда. Така парите на западноевропейските данъкоплатци не водят до доближаване (конвергенция) на качеството на живота у нас с това при тях, а обогатяват тукашната олигархия. В по-малка степен същото вършат и други страни, провеждащи нападателно неолиберални политики. А хората им емигрират от по-лошата към по-добрата среда, т. е. от страните бенефициенти към страните донори. Това поражда все по-голямо напрежение и центробежни сили в Европейски Съюз. „ Брекзит “ е ослепителен образец.
Затварят ни вратите
Въпреки че приемането на така наречен „ постижения на общностното право “ (аcquis communautaire) са формалната причина да бъдем членове на Европейски Съюз, фактическото владичество на обществения дарвинизъм у нас образува публичните връзки не съгласно въпросните постижения, а по закона на джунглата. Този циничен дуализъм ни държи крепко в плен на хищната ни олигархия - на дъното по приходи и качество на живот в Европейски Съюз. Никой не приказва за него и вместо отпор на либертарианството, което ни докара дотук, у нас се подклажда европейски песимизъм.
За старите демокрации обаче рисковете от това зацикляне са неприемливи и те ни затварят вратите към Шенген и еврозоната. Ако искрено разкодираме евфемизма „ Европа на разнообразни скорости “, както и издигането на все нови и нови претексти за капсулиране на вътрешния кръг на общността, ще забележим, че оттова по комплициран начин казват на такива като нас нещо просто: Избирайте – разкъсване с либертарианството, европейски вид държавност и приобщаване към ядрото на Европейски Съюз, или оставане в анархолибералната ви джунгла. Търпението ни свърши!
Незнание, опростителство и плутокрация
На пръв взор либертарианството е най-пълният контраст на комунизма и наподобява разумно тъкмо посредством него той да бъде дискредитиран дефинитивно и окончателно. Тази идеология обаче в основата си е анархистична - отхвърля държавността, приравнява свободния пазар с тоталната безнаказаност, предизвиква самоуправството и има общи неща с комунизма. Последният също предвиждаше ограничението и даже отпадането на страната. В страните от някогашния Съветски блок също се бичуваше бюрокрацията и служителите (чантаджиите), непрекъснато се правеха икономии, съкращения на администрацията и всевъзможни реорганизации (реформи).
И двете идеологии са пагубни за качеството на живота. Комунизмът, тъй като не разрешава частната благосъстоятелност и по този начин отстранява главния тласък в житейското съревнование, а либертарианството - тъй като деградира обществената среда. За комунизма обаче това е исторически потвърден факт, а за либертарианството още се спори. Всеки (нео)либерал, либертарианец и въобще анархолиберал, който е подобен без персонална изгода, евентуално не знае че:
- индивидът е артикул на обществената среда, защото по природа е „ обществено животно “;
- страната, а не бизнеса развива и поддържа обществената среда, която закономерно (заради технологиите и мащаба на въздействието им върху живота) става все по-голяма, по-сложна и по-скъпа;
- само страната и фамилията влагат в човешкия капитал;
- без качествена обществена среда и човешки капитал никакъв бизнес на никое място не е могъл, не може и няма да може да просперира;
- „ дребната страна “, т. е. „ евтината “ обществена среда, води до неприятни условия за развиване както на бизнеса, по този начин и на обособения човек;
- страната, а не пазарът е поръчител от последна инстанция за всички полезности и постижения на цивилизацията, в това число и тези на крайните индивидуалисти .
Неразбирането на ролята на обществената среда и на страната (чиято единствена цел е да построява и поддържа тази среда), лишава либертарианството от логичен пиедестал. Поради това то конвергира в вяра, няма прогностична меродавност, разчита единствено на агитация и употребява лозунги:
„ Държавата е неприятен собственик!; Данъците са държавна конфискация на непознати пари; Държавата постоянно е отговорна!; Бизнесът постоянно е прав!; Регулациите са вредни; Да живее laissez-faire!; Държавата паразитира върху бизнеса; Бизнесът създава заплатите на чиновниците; Чиновниците не работят, а пречат; Има ден на свободата – датата до която работим с цел да платим налозите на страната, след което работим за себе си “ и т. н, и т. н.
Това опростителство е привлекателно за доста хора. През него егоизмът става достолепие, измамата - съобразителност, неплащането на налози – морално право, а незачитането на закона - храброст. Особено за народ от „ Андрешковци “ и хора, неотдавна отприщили яростта си към тоталитарния терор.
Но либертарианският модел в действителност облагодетелства напълно малко хора и по-специално плутокрацията. Той основава условия забогателите (независимо как) първо да станат узаконено неподвластни на всевъзможни правила и отговорности, а след това да основат рентиерстващи династии, които да бъдат безконечни кредитори на всички останали. Чрез трансграничните корпоративни мрежи същите играчи се стремят да станат недосегаеми и за рецесиите, създавани от самите тях. Тези им цели изискват националните запаси от човешки капитал да се трансфорат в мигрираща „ суровина “ от безконечни длъжници лишени от лична обществена среда и надлежно дезинтересирани към политиката.
Националните страни и култури пречат на сходна промяна. Затова либертарианската визия е надградена с т. н. „ глобализъм “, който планува последователното им изтриване. Идеята по този начин въодушеви и локалния клептократски хайлайф, че той основа преди 15 година „ Глобална България “. Сред учредителите блестят имената на кой от кой по-одиозни „ предприемачи “, медийни парвенюта от мейнстрийма и неолиберални пропагандатори. Единствената друга толкоз нахална елитарна група манифестираща хищнически мераци, прикрити като грижа за националния интерес, беше Конфедерацията на едрите индустриалци от 1993 година, по-известна като Г-13.
Днес глобализмът открива нови благоприятни условия за частно осребряване на обществените ресурсите в богатия Запад благодарение на индоктринираните елити от Изток. Под натиска на данъчната конкуренция, миграцията на евтини служащи, дискредитацията на правните и морални регулации и, несъмнено, жестоките престъпни структури от периферията, Западът ще загуби своята конкурентоспособност, ще бъдат източени и ще банкрутират солидарните му обществени системи, ще стартира разпад на недофинасираната обществена среда, на държавните институции и в последна сметка ще се стигне до обществен дарвинизъм и връщане към джунглата.
Материалните, институционалните и културните монументи на западната просвета ще обраснат в бурените на световното смесване и ще изчезнат. Шепа билионери евентуално за малко ще станат трилионери, след което и те ще бъдат ограбени. Това припомня за края на Римската империя когато безграничната лакомия на върхушката и отчуждеността на лумпениата от личната му страна изпразват изцяло от гражданско наличие „ глобализирания “ Рим и той елементарно е опустошен от романизираните си провинции. Следват т. н. „ тъмни епохи “, а след хиляда години – подем (може би).
Противоречията сред европейските полезности и либертарианството са тежък проблем за т. н. достоверна, остаряла, градска и прочие десница, която счита за свое постижение както участието ни в Европейски Съюз, по този начин и либертарианството. Изтерзана от своята политическа шизофрения, тя се надява някакво „ ново дясно “ да съвмести несъвместимото.
Публичният разпад
Първият проблем на търсещите ново дясно е, че не е имало остаряло дясно. Това, което в този момент някои назовават „ достоверна десница “, събирала в София манифестации от стотици хиляди, в действителност беше необятен антикомунистически консенсус. Еуфория от възможността след 45 г. диктатура да се крещи с цяло гърло „ долу Българска комунистическа партия! “. Хората се самозаблуждаваха, че щом Българска комунистическа партия над 100 година се обявява за „ лява “, то анти-БКП консенсусът би трябвало да е някакво всеобщо „ дясно “. В началото на прехода визиите на сините за дясна политика бяха толкоз детски, колкото и лъвчето на знамето им. Докато първото кратковременно държавно управление на Съюз на демократичните сили си въобразяваше, че прави значими промени, реституирайки дюкяни и ниви в действителни граници, задкулисието разрушаваше страната и държавността, с цел да си обезпечи безнаказан обир.
Планираният разпад стартира, още когато Луканов предложения в България американските идеолози Ричард Ран и Роналд Ът да управляват правенето на програмата за „ Преход на България към пазарна стопанска система “, призната с овации от Великото национално заседание през септември 1990 година.
Тогавашните кукловоди знаеха, че тя е неизпълнима, тъй като държавните органи, заварени от предходния режим, нямаха нито нужните познания, нито мотивация, с цел да я приведат в деяние. Трябваше да се построи нова институционална инфраструктура, т. е. нова държавност, която обаче щеше да пречи на незаконните им проекти. Затова вместо от стопанската система, те отдръпнаха страната първо от законността и сигурността, изоставяйки жителите на произвола на силовите групировки.
Програмата Ран-Ът беше единствено заслон пред целенасоченото криминализиране на прехода, както и мотив плануваното от досегашната комунистическа номенклатура и Държавна сигурност плячкосване да се припише на Съюз на демократичните сили и на американското въздействие. Изобщо диктаторският уред на живковия режим изкусно приготви замяната на остарелия комунистически бандитизъм с нов „ либерален “ бандитизъм – либертарианството, запазвайки господството на същите кланове. А Западът безгрижно им помагаше.
„ Десните “ паднаха в клопката и припознаха за своя идея войната с държавността и тезата, че регулациите в пазарната стопанска система са толкоз неприемливи, колкото и методите на командно-плановата стопанска система. Приемайки, че страната по принцип е зложелател на т. н. „ пазарна народна власт “, частната самодейност, просперитета и свободата на личността, те следиха пасивно трагичния обществен разпад.
Това освен им попречи да осмислят аргументите, само че и да окажат каквото и да е противопоставяне на беззаконието и кражбите. Политическите им изяви се свеждаха единствено до вербален яд към несъществуващия към този момент комунизъм и лични рецензии към съперниците. Собствена визия, прогноза и стратегия, отиващи оттатък взимането на властта, те нямаха, тъй като чакаха „ невидимата ръка на пазара “ да движи нещата без държавна интервенция.
Едва държавното управление на Иван Костов (1997 – 2001 г.) започва така наречен структурна промяна. Той разбираше същността и мащаба на държавните отговорности и че единственият метод да изведе страната от пагубното положение, в което я пое, е ускорено държавно строителство. Затова устоя на пропагандния напън и не одобри плосък налог, не отстрани необлагаемия най-малко, вкара наказателна отговорност за необезпечени банкови заеми, спря идиотизма, наименуван „ всеобща приватизация “, разшири поддръжката от интернационалните финансови институции, раздържави най-вече губещите, а не печелившите предприятия и т. н. Така държавното управление му съумя да преодолее финансовата рецесия, да стабилизира приходите и стопанския оборот, да напредне в договарянията за участие в Европейски Съюз и да вкара главните закони, присъщи за западните пазарни стопански системи.
Объркване вдясно, измама вляво
Мощното задкулисие обаче нямаше интерес от нова държавност, а от игра без правила и за тази цел вкара с летящ старт в политиката и във властта някогашния български монарх. Този ход беше маскиран като национално придвижване (НДСВ) с благовидните цели да излекува недъзите на прехода.
С претенцията,че прави съвременен капитализъм, държавното управление на Национална движение „Симеон Втори" в действителност ускори тези недъзи, като отстрани значими регулации в банковия бранш, хазарта, търговията и в бизнеса въобще, в това число и преди всичко наказателната отговорност за отпущането на необезпечени заеми. Безнаказаността беше възобновена. С това основаната за еднократна приложимост „ царската партия “ извърши своята задача и след няколко години изчезна от политиката.
Пълният успех на либертарианството настъпи при Тройната коалиция (БСП, Национална движение „Симеон Втори", ДПС) 2005 – 2009 година с министър председател от Българска социалистическа партия: плосък подоходен налог без необлагаем минимум; алегорично облагане на дивидентите; най-малък корпоративен данък; фрапантно понижаване на осигуровките и увеличение на дефицитите в пенсионната система; малки врати във всички закони; олигархично всевластие; преобразяване на страната в офшорка за вътрешна приложимост.
С тежката измама към тези „ промени “ Българска социалистическа партия загуби лице пред своите поддръжници, само че нейният хайлайф се възползва оптимално от тях. Тъй като през целия преход в нишата на крупния бизнес бяха кредитирани единствено доверени хора на някогашния режим, мощните на деня бяха и си останаха алените. Сините „ десни “ стояха и до през днешния ден стоят доста неуместно в тази перверзна политическа инверсия - поддържат това, от което се възползват техните съперници и което вреди на техните поддръжници, тъй като в главите им „ дясно “ значи най-малко държавни разноски, най-малко регулации и цялостна спекулативна независимост за бизнеса – все неща, които реализираха „ левите “ и Движение за права и свободи. Така аленият хайлайф дезориентира и разколеба идейно гласоподавателите на „ десните “ партии, изигра политически водачите им и ги трансформира в неудачници, късащи ризи по телевизионните студиа.
Година преди идването на власт на Тройната коалиция, на сцената се появиха ДСБ и даже влязоха в Народното събрание. Там те се задоволиха с рецензии на обособени безобразия вместо на публичния модел като цяло, защото пазарният фундаментализъм на ръководещите „ леви “, изпреварващо ги лиши от абстрактен фокус. Тази второстепенна роля понижи въздействието им и те трайно останаха под 4-процентовия парламентарен предел.
Единственият им политически „ принос “ е моделът на тотална експанзия по едно и също време към ръководещи и съпротива, с което отблъскват повече гласоподаватели, в сравнение с притеглят. Това държание и през днешния ден господства в партиите от насипната „ десница “. Ние, претендират те, сме по-големи антикомунисти и либертарианци от ръководещите, без значение кои. Затова с мотив и без мотив бием слепешката по тях, което същинските демократи са длъжни да оценят - гротескно надменност с оглед безплодните им наличия в Народното събрание и критикарското изтощение отвън него.
Накрая измъчените гласоподаватели на антикомунистическия консенсус припознаха за “ново “ дясно ГЕРБ, вместо залутаните в личните си ежби крушенци от синия Титаник. Те избраха Борисов, тъй като той подхваща и взема решение най-малко част от несгодите в действителния живот на хората. При него за първи път от няколко десетилетия стартира развиване на обществената инфраструктура.
За разлика от нелепото толериране на обществения дарвинизъм, което унищожи съперниците му, той не се подаде на илюзиите, че комплицирани въпроси може да се вземат решение посредством „ шокови лечения “ и е еластичен при въвеждането на мъчителни ограничения. Затова е харесван и отляво. Така печели избори след избори. Вярно е също, че доста хора избират неговите внезапни обрати пред твърдоглавото твърдоглавие в грешките на „ достоверното дясно “ и неавтентичното ляво.
Господстващи настройки и мъчителни истини
Единствената идейна доминанта у нас през всички години на прехода е либертарианството, а огромният проблем на така наречен систематични партии е, че са приели примитивните му хрумвания. Заслугата за това е на дузина НПО-та, именуващи се „ институти “, „ центрове “ и други и по още толкоз фондации и медии, финансирани посредством така наречен грантове, които се занимават с политически инженеринг и нападателна агитация.
Те реализираха доста – освен че приобщиха осиротялата „ живкова интелигенция “, само че и утвърдиха необятни публични настройки, че страната, регулациите и несъразмерните обществени разноски са отговорни за всичко. Днес във всяко кафене може да се чуе по какъв начин „ тая скапана страна “ мори бизнеса с налози и ненужни правила. Противното мнение се жигосва като комунизъм, а всеки несъгласен - като болшевик. От друга страна, разказвайки за децата си, забягнали на Запад, българите се възхищават от тамошния ред и витален стандарт. Фактът, че бизнесът на Запад заплаща високи налози и съблюдава доста повече правила, в сравнение с в България, те разясняват с късото: „ Абе там е друго! “. И толкоз. Не търпят никакви образци и заключения, които опонират на внушените им настройки, тъй като ще изпитат мъчителен когнитивен дисонанс.
Негодните „ леви “
Българска социалистическа партия и богаташкия й хайлайф нямат лице и не са безапелационни по тематиките за ниските приходи и пенсии, възходящото неравноправие, неплащаните заплати, обществената неустановеност и т. н.. И не могат да скрият зависимостите си, когато се застъпват за ползите на околните им бизнес кръгове и мегапроекти, като АЕЦ " Белене ". Същото е и когато, упорстват за държавни вложения в стопанската система, които неизбежно ще възродят „ източването на входа и на изхода “ на предприятията – скица, посредством което забогатяха значително от тях.
Те не се разкаяха за това, че преди 10 години поругаха личните си лозунги и вкараха най-враждебната за хората с ниски приходи облагателна система в Европа, която трансферира данъчна тежест от богатите върху бедните. Не са настойчиви за връщане към цивилизования принцип на необлагаем най-малко и прогресивни данъчни ставки, тъй като тъкмо те са най-облагодетелствани от минималното облагане на огромните приходи.
Негодните „ десни “
Докато лявото ерозира поради скверното си двуличие, така наречен достоверно дясно е компрометирано от идейната си комплицираност и да го кажем напряко – нелепост. То непрекъснато се злепоставя, подкрепяйки деструктивните либертариански промени на Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи. От „ дясната “ Синя коалиция да вземем за пример, със сталинистки фанатизъм претендираха, че данъчно-осигурителния модел, въведен от „ левия “ Станишев, е толкоз идеален, че негови атрибути би трябвало да залегнат в Конституцията.
Плоският налог още стои на знамето на Съюз на демократичните сили, както и на други политически парчета с десни искания. Те, от своя страна, узакониха офшорния вид финансови сдружения (ООД) без капитал. Така усилиха така и така необятните благоприятни условия за измами, данъчни злоупотреби, подправено кредитиране, изкуствени банкрути и т. н. Говоренето за промени на „ десните “ от дълго време е факсимиле без наличие, лишено от знания в другите сфери и надлежно от конкретика.
Те не оферират модели за прекъсване ерозията на човешкия капитал, а и очевидно не познават тематиката. Нямат визия за вложения в обществената среда. Не могат да формулират заслужено систематизиране на тежестта на държавните разноски и по тази причина упорстват само за тяхното редуциране. Очевидно не схващат и по тази причина не разискват актуалните регулативни системи за капитала, банките, конкуренцията, интелектуалната благосъстоятелност, както и ред други тематики типични за европейския десен спор.
„ Автентично дясно “... безочие
Типичен за несъгласията в концепциите на „ достоверните десни “ е парадоксът да упорстват за съкращения в администрацията, стесняване на обществените разноски и унищожаване на остатъците от държавни условия към бизнеса (т. нар. „ режими “), като в това време претендират за облекчения, поощряване и помощи за всевъзможни бизнес формати, което изисква нови разноски и нови правила.
Всеобщата логорея на тематика „ поддръжка на дребния и междинния бизнес “ е може би най-досадното политическо двуличие у нас. Сходната реторика в Западна Европа ясно акцентира, че облекченията на дребния са за сметка на крупния бизнес, а всяка държавна защита върви с яростен надзор и данъчна дисциплинираност. В същото време у нас и дребни, и междинни, и огромни предприемачи купуват за сметка на компаниите си какво ли не - от тоалетна хартия до коли и жилища, които употребяват в персоналния си обичай. Така те си възвръщат освен Данък добавена стойност, само че и икономисват налога от понижената облага. „ Десният “ писък против опитите да стартира събирането на дължимия по закон така наречен „ налог уикенд “ беше толкоз огромен, че страната за следващ път абдикира и нашите фирмаджии не престават да купуват съвсем всичко с най-малко 20 на 100 по-евтино от „ баламите “ без бизнес. И с това безсрамие „ достоверно десните “ се гордеят.
Публичната среда!? Оставете, те не схващат
За обществената среда (т. е. съвкупността от институционалната и материалната инфраструктури, които дефинират качеството на живота, развиването на човешкия капитал и гражданската сигурност), откъм „ остарялото дясно “ нямаше спор през вчерашния ден, нито има подобен през днешния ден. Няма искания да се възнамеряват, финансират и решат проблемите с разрушените пътища, рисковите мостове, изоставените язовири и свлачища, разпадналата се канализация, занемарената градска среда (в която даже няма табели с имената и номерата на улиците), скандално ниските пенсии, недофинансираните опазване на здравето и обучение, необутата полиция, невъоръжената войска и т. н.
Нямат схващане за какво нацията застарява и се топи с невиждани темпове, за какво най-работоспособните и фертилни българи се изселват при първа опция. Нямат хрумвания от кое място да стартира подобряването на обществената среда, надлежно не знаят какъв брой ще коства това през идващите 10 – 20 - 30 година и по какъв начин огромната финансова тежест да се разпредели заслужено сред жителите. ГЕРБ даже е подложен на критика от „ дясно “ (в един глас с БСП), че строи автомагистрали и санира жилищни блокове. „ Десните “ не схващат, че от обществената среда зависи и триумфа на бизнеса, който другояче е тяхна фикс концепция. И се чудят за какво не идват вложители, без да си дават сметка, че никой не подрежда каюта на пробит транспортен съд.
Какво се чува през днешния ден от „ остарялата десница “?
- Наливат се пари в опазването на здравето, а то видите ли все се утежнява.
Радетелите на този баналитет нито поглеждат в Евростат, нито осмислят обстоятелствата, че макар „ наливането “, у нас се разходват три пъти по-малко обществени средства за здраве на човек от междинното в Европейския съюз. И то при суми, съпоставени по покупателна мощ. В безспорни стойности разноските са съвсем пет пъти по-малко, а като дял от Брутният вътрешен продукт – съвсем два пъти по-малко. Но актуалните медицински технологии и у нас, и в Германия костват еднообразно. И знанията костват пари. И организационните модели в клиниките костват пари. Та даже и спирането на злоупотребите в лечебните заведения коства пари, да не приказваме за медикаментите.
Десните са слепи за същинските аргументи, заради които дефицитът изпреварва „ наливането “, т. е. че парите отиват не за здраве, а за облаги на търговци с медикаменти и притежатели на частни клиники. Нямат героизъм да признаят, че преди време са приели сгрешен „ пазарен “ модел, при който лечебните заведения са преобразувани в търговски сдружения, което автоматизирано прекъсва връзката сред обществените разноски и здравните резултати,
Европейски полезности, либертарианство и избавяне по единично
„ Пренасянето “ на Европа тук стартира късно и постепенно с бюрократизираното и непознато на публиката „ затваряне на преговорни глави “. За сметка на това нехарактерния за Европейски Съюз пазарен фундаментализъм беше натрапен бързо и трайно. Либертарианските визии насърчаващи пазарното безчинство станаха „ мейнстрийм “ в политическите среди и медиите, макар че водят само до обществен дарвинизъм.
А това значи най-малко правила, оптимално ограничение на парите за обществената среда, закъснение на грижите за бедните и слабите и поддържане на т. н. „ дребна страна “. Тези хрумвания изцяло съответстват с ползите на престъпно забогателия „ хайлайф “, който избира да се оправя (самоуправя) без интервенция на управляващите и надлежно не желае да заплаща налози, с цел да устоя страната си.
В началото на така наречен преход лесните пари на кредитните милионери и контрабандните босове бяха по-убедителни образци за изгодите от неограничения произвол, в сравнение с европейските наставления. Затова либертарианската агитация елементарно надви и през днешния ден в съзнанието на публиката Европейски Съюз се свързва с куп ненужни правила, които се преструваме, че съблюдаваме, с цел да могат тарикатите тук да взимат едни пари от „ баламите “ там. Иначе действителният ни живот протича не по европейския, а по напълно различен сюжет – неприятна обществена среда, недостиг на държавност, неуважение на законите, почит към олигархията и спасяване поединично.
Хитруване
Заедно с приемането на България в Европейски Съюз, държавното управление на така наречен Тройна коалиция, отпред с Българска социалистическа партия, направи промяна на данъчно-осигурителната система, с която понижи доста приходите от осигуровки и корпоративни налози, с цел да облекчи своя бизнес. Недостигащите бюджетни средства се компенсират с европейските помощи.
Това увъртане нарушава основополагащия принцип на кохезионната политика, а точно, че финансовата помощ от общността би трябвало да прибавя, а не да замества личното финансиране на обществената среда. Така парите на западноевропейските данъкоплатци не водят до доближаване (конвергенция) на качеството на живота у нас с това при тях, а обогатяват тукашната олигархия. В по-малка степен същото вършат и други страни, провеждащи нападателно неолиберални политики. А хората им емигрират от по-лошата към по-добрата среда, т. е. от страните бенефициенти към страните донори. Това поражда все по-голямо напрежение и центробежни сили в Европейски Съюз. „ Брекзит “ е ослепителен образец.
Затварят ни вратите
Въпреки че приемането на така наречен „ постижения на общностното право “ (аcquis communautaire) са формалната причина да бъдем членове на Европейски Съюз, фактическото владичество на обществения дарвинизъм у нас образува публичните връзки не съгласно въпросните постижения, а по закона на джунглата. Този циничен дуализъм ни държи крепко в плен на хищната ни олигархия - на дъното по приходи и качество на живот в Европейски Съюз. Никой не приказва за него и вместо отпор на либертарианството, което ни докара дотук, у нас се подклажда европейски песимизъм.
За старите демокрации обаче рисковете от това зацикляне са неприемливи и те ни затварят вратите към Шенген и еврозоната. Ако искрено разкодираме евфемизма „ Европа на разнообразни скорости “, както и издигането на все нови и нови претексти за капсулиране на вътрешния кръг на общността, ще забележим, че оттова по комплициран начин казват на такива като нас нещо просто: Избирайте – разкъсване с либертарианството, европейски вид държавност и приобщаване към ядрото на Европейски Съюз, или оставане в анархолибералната ви джунгла. Търпението ни свърши!
Незнание, опростителство и плутокрация
На пръв взор либертарианството е най-пълният контраст на комунизма и наподобява разумно тъкмо посредством него той да бъде дискредитиран дефинитивно и окончателно. Тази идеология обаче в основата си е анархистична - отхвърля държавността, приравнява свободния пазар с тоталната безнаказаност, предизвиква самоуправството и има общи неща с комунизма. Последният също предвиждаше ограничението и даже отпадането на страната. В страните от някогашния Съветски блок също се бичуваше бюрокрацията и служителите (чантаджиите), непрекъснато се правеха икономии, съкращения на администрацията и всевъзможни реорганизации (реформи).
И двете идеологии са пагубни за качеството на живота. Комунизмът, тъй като не разрешава частната благосъстоятелност и по този начин отстранява главния тласък в житейското съревнование, а либертарианството - тъй като деградира обществената среда. За комунизма обаче това е исторически потвърден факт, а за либертарианството още се спори. Всеки (нео)либерал, либертарианец и въобще анархолиберал, който е подобен без персонална изгода, евентуално не знае че:
- индивидът е артикул на обществената среда, защото по природа е „ обществено животно “;
- страната, а не бизнеса развива и поддържа обществената среда, която закономерно (заради технологиите и мащаба на въздействието им върху живота) става все по-голяма, по-сложна и по-скъпа;
- само страната и фамилията влагат в човешкия капитал;
- без качествена обществена среда и човешки капитал никакъв бизнес на никое място не е могъл, не може и няма да може да просперира;
- „ дребната страна “, т. е. „ евтината “ обществена среда, води до неприятни условия за развиване както на бизнеса, по този начин и на обособения човек;
- страната, а не пазарът е поръчител от последна инстанция за всички полезности и постижения на цивилизацията, в това число и тези на крайните индивидуалисти .
Неразбирането на ролята на обществената среда и на страната (чиято единствена цел е да построява и поддържа тази среда), лишава либертарианството от логичен пиедестал. Поради това то конвергира в вяра, няма прогностична меродавност, разчита единствено на агитация и употребява лозунги:
„ Държавата е неприятен собственик!; Данъците са държавна конфискация на непознати пари; Държавата постоянно е отговорна!; Бизнесът постоянно е прав!; Регулациите са вредни; Да живее laissez-faire!; Държавата паразитира върху бизнеса; Бизнесът създава заплатите на чиновниците; Чиновниците не работят, а пречат; Има ден на свободата – датата до която работим с цел да платим налозите на страната, след което работим за себе си “ и т. н, и т. н.
Това опростителство е привлекателно за доста хора. През него егоизмът става достолепие, измамата - съобразителност, неплащането на налози – морално право, а незачитането на закона - храброст. Особено за народ от „ Андрешковци “ и хора, неотдавна отприщили яростта си към тоталитарния терор.
Но либертарианският модел в действителност облагодетелства напълно малко хора и по-специално плутокрацията. Той основава условия забогателите (независимо как) първо да станат узаконено неподвластни на всевъзможни правила и отговорности, а след това да основат рентиерстващи династии, които да бъдат безконечни кредитори на всички останали. Чрез трансграничните корпоративни мрежи същите играчи се стремят да станат недосегаеми и за рецесиите, създавани от самите тях. Тези им цели изискват националните запаси от човешки капитал да се трансфорат в мигрираща „ суровина “ от безконечни длъжници лишени от лична обществена среда и надлежно дезинтересирани към политиката.
Националните страни и култури пречат на сходна промяна. Затова либертарианската визия е надградена с т. н. „ глобализъм “, който планува последователното им изтриване. Идеята по този начин въодушеви и локалния клептократски хайлайф, че той основа преди 15 година „ Глобална България “. Сред учредителите блестят имената на кой от кой по-одиозни „ предприемачи “, медийни парвенюта от мейнстрийма и неолиберални пропагандатори. Единствената друга толкоз нахална елитарна група манифестираща хищнически мераци, прикрити като грижа за националния интерес, беше Конфедерацията на едрите индустриалци от 1993 година, по-известна като Г-13.
Днес глобализмът открива нови благоприятни условия за частно осребряване на обществените ресурсите в богатия Запад благодарение на индоктринираните елити от Изток. Под натиска на данъчната конкуренция, миграцията на евтини служащи, дискредитацията на правните и морални регулации и, несъмнено, жестоките престъпни структури от периферията, Западът ще загуби своята конкурентоспособност, ще бъдат източени и ще банкрутират солидарните му обществени системи, ще стартира разпад на недофинасираната обществена среда, на държавните институции и в последна сметка ще се стигне до обществен дарвинизъм и връщане към джунглата.
Материалните, институционалните и културните монументи на западната просвета ще обраснат в бурените на световното смесване и ще изчезнат. Шепа билионери евентуално за малко ще станат трилионери, след което и те ще бъдат ограбени. Това припомня за края на Римската империя когато безграничната лакомия на върхушката и отчуждеността на лумпениата от личната му страна изпразват изцяло от гражданско наличие „ глобализирания “ Рим и той елементарно е опустошен от романизираните си провинции. Следват т. н. „ тъмни епохи “, а след хиляда години – подем (може би).
Противоречията сред европейските полезности и либертарианството са тежък проблем за т. н. достоверна, остаряла, градска и прочие десница, която счита за свое постижение както участието ни в Европейски Съюз, по този начин и либертарианството. Изтерзана от своята политическа шизофрения, тя се надява някакво „ ново дясно “ да съвмести несъвместимото.
Публичният разпад
Първият проблем на търсещите ново дясно е, че не е имало остаряло дясно. Това, което в този момент някои назовават „ достоверна десница “, събирала в София манифестации от стотици хиляди, в действителност беше необятен антикомунистически консенсус. Еуфория от възможността след 45 г. диктатура да се крещи с цяло гърло „ долу Българска комунистическа партия! “. Хората се самозаблуждаваха, че щом Българска комунистическа партия над 100 година се обявява за „ лява “, то анти-БКП консенсусът би трябвало да е някакво всеобщо „ дясно “. В началото на прехода визиите на сините за дясна политика бяха толкоз детски, колкото и лъвчето на знамето им. Докато първото кратковременно държавно управление на Съюз на демократичните сили си въобразяваше, че прави значими промени, реституирайки дюкяни и ниви в действителни граници, задкулисието разрушаваше страната и държавността, с цел да си обезпечи безнаказан обир.
Планираният разпад стартира, още когато Луканов предложения в България американските идеолози Ричард Ран и Роналд Ът да управляват правенето на програмата за „ Преход на България към пазарна стопанска система “, призната с овации от Великото национално заседание през септември 1990 година.
Тогавашните кукловоди знаеха, че тя е неизпълнима, тъй като държавните органи, заварени от предходния режим, нямаха нито нужните познания, нито мотивация, с цел да я приведат в деяние. Трябваше да се построи нова институционална инфраструктура, т. е. нова държавност, която обаче щеше да пречи на незаконните им проекти. Затова вместо от стопанската система, те отдръпнаха страната първо от законността и сигурността, изоставяйки жителите на произвола на силовите групировки.
Програмата Ран-Ът беше единствено заслон пред целенасоченото криминализиране на прехода, както и мотив плануваното от досегашната комунистическа номенклатура и Държавна сигурност плячкосване да се припише на Съюз на демократичните сили и на американското въздействие. Изобщо диктаторският уред на живковия режим изкусно приготви замяната на остарелия комунистически бандитизъм с нов „ либерален “ бандитизъм – либертарианството, запазвайки господството на същите кланове. А Западът безгрижно им помагаше.
„ Десните “ паднаха в клопката и припознаха за своя идея войната с държавността и тезата, че регулациите в пазарната стопанска система са толкоз неприемливи, колкото и методите на командно-плановата стопанска система. Приемайки, че страната по принцип е зложелател на т. н. „ пазарна народна власт “, частната самодейност, просперитета и свободата на личността, те следиха пасивно трагичния обществен разпад.
Това освен им попречи да осмислят аргументите, само че и да окажат каквото и да е противопоставяне на беззаконието и кражбите. Политическите им изяви се свеждаха единствено до вербален яд към несъществуващия към този момент комунизъм и лични рецензии към съперниците. Собствена визия, прогноза и стратегия, отиващи оттатък взимането на властта, те нямаха, тъй като чакаха „ невидимата ръка на пазара “ да движи нещата без държавна интервенция.
Едва държавното управление на Иван Костов (1997 – 2001 г.) започва така наречен структурна промяна. Той разбираше същността и мащаба на държавните отговорности и че единственият метод да изведе страната от пагубното положение, в което я пое, е ускорено държавно строителство. Затова устоя на пропагандния напън и не одобри плосък налог, не отстрани необлагаемия най-малко, вкара наказателна отговорност за необезпечени банкови заеми, спря идиотизма, наименуван „ всеобща приватизация “, разшири поддръжката от интернационалните финансови институции, раздържави най-вече губещите, а не печелившите предприятия и т. н. Така държавното управление му съумя да преодолее финансовата рецесия, да стабилизира приходите и стопанския оборот, да напредне в договарянията за участие в Европейски Съюз и да вкара главните закони, присъщи за западните пазарни стопански системи.
Объркване вдясно, измама вляво
Мощното задкулисие обаче нямаше интерес от нова държавност, а от игра без правила и за тази цел вкара с летящ старт в политиката и във властта някогашния български монарх. Този ход беше маскиран като национално придвижване (НДСВ) с благовидните цели да излекува недъзите на прехода.
С претенцията,че прави съвременен капитализъм, държавното управление на Национална движение „Симеон Втори" в действителност ускори тези недъзи, като отстрани значими регулации в банковия бранш, хазарта, търговията и в бизнеса въобще, в това число и преди всичко наказателната отговорност за отпущането на необезпечени заеми. Безнаказаността беше възобновена. С това основаната за еднократна приложимост „ царската партия “ извърши своята задача и след няколко години изчезна от политиката.
Пълният успех на либертарианството настъпи при Тройната коалиция (БСП, Национална движение „Симеон Втори", ДПС) 2005 – 2009 година с министър председател от Българска социалистическа партия: плосък подоходен налог без необлагаем минимум; алегорично облагане на дивидентите; най-малък корпоративен данък; фрапантно понижаване на осигуровките и увеличение на дефицитите в пенсионната система; малки врати във всички закони; олигархично всевластие; преобразяване на страната в офшорка за вътрешна приложимост.
С тежката измама към тези „ промени “ Българска социалистическа партия загуби лице пред своите поддръжници, само че нейният хайлайф се възползва оптимално от тях. Тъй като през целия преход в нишата на крупния бизнес бяха кредитирани единствено доверени хора на някогашния режим, мощните на деня бяха и си останаха алените. Сините „ десни “ стояха и до през днешния ден стоят доста неуместно в тази перверзна политическа инверсия - поддържат това, от което се възползват техните съперници и което вреди на техните поддръжници, тъй като в главите им „ дясно “ значи най-малко държавни разноски, най-малко регулации и цялостна спекулативна независимост за бизнеса – все неща, които реализираха „ левите “ и Движение за права и свободи. Така аленият хайлайф дезориентира и разколеба идейно гласоподавателите на „ десните “ партии, изигра политически водачите им и ги трансформира в неудачници, късащи ризи по телевизионните студиа.
Година преди идването на власт на Тройната коалиция, на сцената се появиха ДСБ и даже влязоха в Народното събрание. Там те се задоволиха с рецензии на обособени безобразия вместо на публичния модел като цяло, защото пазарният фундаментализъм на ръководещите „ леви “, изпреварващо ги лиши от абстрактен фокус. Тази второстепенна роля понижи въздействието им и те трайно останаха под 4-процентовия парламентарен предел.
Единственият им политически „ принос “ е моделът на тотална експанзия по едно и също време към ръководещи и съпротива, с което отблъскват повече гласоподаватели, в сравнение с притеглят. Това държание и през днешния ден господства в партиите от насипната „ десница “. Ние, претендират те, сме по-големи антикомунисти и либертарианци от ръководещите, без значение кои. Затова с мотив и без мотив бием слепешката по тях, което същинските демократи са длъжни да оценят - гротескно надменност с оглед безплодните им наличия в Народното събрание и критикарското изтощение отвън него.
Накрая измъчените гласоподаватели на антикомунистическия консенсус припознаха за “ново “ дясно ГЕРБ, вместо залутаните в личните си ежби крушенци от синия Титаник. Те избраха Борисов, тъй като той подхваща и взема решение най-малко част от несгодите в действителния живот на хората. При него за първи път от няколко десетилетия стартира развиване на обществената инфраструктура.
За разлика от нелепото толериране на обществения дарвинизъм, което унищожи съперниците му, той не се подаде на илюзиите, че комплицирани въпроси може да се вземат решение посредством „ шокови лечения “ и е еластичен при въвеждането на мъчителни ограничения. Затова е харесван и отляво. Така печели избори след избори. Вярно е също, че доста хора избират неговите внезапни обрати пред твърдоглавото твърдоглавие в грешките на „ достоверното дясно “ и неавтентичното ляво.
Господстващи настройки и мъчителни истини
Единствената идейна доминанта у нас през всички години на прехода е либертарианството, а огромният проблем на така наречен систематични партии е, че са приели примитивните му хрумвания. Заслугата за това е на дузина НПО-та, именуващи се „ институти “, „ центрове “ и други и по още толкоз фондации и медии, финансирани посредством така наречен грантове, които се занимават с политически инженеринг и нападателна агитация.
Те реализираха доста – освен че приобщиха осиротялата „ живкова интелигенция “, само че и утвърдиха необятни публични настройки, че страната, регулациите и несъразмерните обществени разноски са отговорни за всичко. Днес във всяко кафене може да се чуе по какъв начин „ тая скапана страна “ мори бизнеса с налози и ненужни правила. Противното мнение се жигосва като комунизъм, а всеки несъгласен - като болшевик. От друга страна, разказвайки за децата си, забягнали на Запад, българите се възхищават от тамошния ред и витален стандарт. Фактът, че бизнесът на Запад заплаща високи налози и съблюдава доста повече правила, в сравнение с в България, те разясняват с късото: „ Абе там е друго! “. И толкоз. Не търпят никакви образци и заключения, които опонират на внушените им настройки, тъй като ще изпитат мъчителен когнитивен дисонанс.
Негодните „ леви “
Българска социалистическа партия и богаташкия й хайлайф нямат лице и не са безапелационни по тематиките за ниските приходи и пенсии, възходящото неравноправие, неплащаните заплати, обществената неустановеност и т. н.. И не могат да скрият зависимостите си, когато се застъпват за ползите на околните им бизнес кръгове и мегапроекти, като АЕЦ " Белене ". Същото е и когато, упорстват за държавни вложения в стопанската система, които неизбежно ще възродят „ източването на входа и на изхода “ на предприятията – скица, посредством което забогатяха значително от тях.
Те не се разкаяха за това, че преди 10 години поругаха личните си лозунги и вкараха най-враждебната за хората с ниски приходи облагателна система в Европа, която трансферира данъчна тежест от богатите върху бедните. Не са настойчиви за връщане към цивилизования принцип на необлагаем най-малко и прогресивни данъчни ставки, тъй като тъкмо те са най-облагодетелствани от минималното облагане на огромните приходи.
Негодните „ десни “
Докато лявото ерозира поради скверното си двуличие, така наречен достоверно дясно е компрометирано от идейната си комплицираност и да го кажем напряко – нелепост. То непрекъснато се злепоставя, подкрепяйки деструктивните либертариански промени на Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи. От „ дясната “ Синя коалиция да вземем за пример, със сталинистки фанатизъм претендираха, че данъчно-осигурителния модел, въведен от „ левия “ Станишев, е толкоз идеален, че негови атрибути би трябвало да залегнат в Конституцията.
Плоският налог още стои на знамето на Съюз на демократичните сили, както и на други политически парчета с десни искания. Те, от своя страна, узакониха офшорния вид финансови сдружения (ООД) без капитал. Така усилиха така и така необятните благоприятни условия за измами, данъчни злоупотреби, подправено кредитиране, изкуствени банкрути и т. н. Говоренето за промени на „ десните “ от дълго време е факсимиле без наличие, лишено от знания в другите сфери и надлежно от конкретика.
Те не оферират модели за прекъсване ерозията на човешкия капитал, а и очевидно не познават тематиката. Нямат визия за вложения в обществената среда. Не могат да формулират заслужено систематизиране на тежестта на държавните разноски и по тази причина упорстват само за тяхното редуциране. Очевидно не схващат и по тази причина не разискват актуалните регулативни системи за капитала, банките, конкуренцията, интелектуалната благосъстоятелност, както и ред други тематики типични за европейския десен спор.
„ Автентично дясно “... безочие
Типичен за несъгласията в концепциите на „ достоверните десни “ е парадоксът да упорстват за съкращения в администрацията, стесняване на обществените разноски и унищожаване на остатъците от държавни условия към бизнеса (т. нар. „ режими “), като в това време претендират за облекчения, поощряване и помощи за всевъзможни бизнес формати, което изисква нови разноски и нови правила.
Всеобщата логорея на тематика „ поддръжка на дребния и междинния бизнес “ е може би най-досадното политическо двуличие у нас. Сходната реторика в Западна Европа ясно акцентира, че облекченията на дребния са за сметка на крупния бизнес, а всяка държавна защита върви с яростен надзор и данъчна дисциплинираност. В същото време у нас и дребни, и междинни, и огромни предприемачи купуват за сметка на компаниите си какво ли не - от тоалетна хартия до коли и жилища, които употребяват в персоналния си обичай. Така те си възвръщат освен Данък добавена стойност, само че и икономисват налога от понижената облага. „ Десният “ писък против опитите да стартира събирането на дължимия по закон така наречен „ налог уикенд “ беше толкоз огромен, че страната за следващ път абдикира и нашите фирмаджии не престават да купуват съвсем всичко с най-малко 20 на 100 по-евтино от „ баламите “ без бизнес. И с това безсрамие „ достоверно десните “ се гордеят.
Публичната среда!? Оставете, те не схващат
За обществената среда (т. е. съвкупността от институционалната и материалната инфраструктури, които дефинират качеството на живота, развиването на човешкия капитал и гражданската сигурност), откъм „ остарялото дясно “ нямаше спор през вчерашния ден, нито има подобен през днешния ден. Няма искания да се възнамеряват, финансират и решат проблемите с разрушените пътища, рисковите мостове, изоставените язовири и свлачища, разпадналата се канализация, занемарената градска среда (в която даже няма табели с имената и номерата на улиците), скандално ниските пенсии, недофинансираните опазване на здравето и обучение, необутата полиция, невъоръжената войска и т. н.
Нямат схващане за какво нацията застарява и се топи с невиждани темпове, за какво най-работоспособните и фертилни българи се изселват при първа опция. Нямат хрумвания от кое място да стартира подобряването на обществената среда, надлежно не знаят какъв брой ще коства това през идващите 10 – 20 - 30 година и по какъв начин огромната финансова тежест да се разпредели заслужено сред жителите. ГЕРБ даже е подложен на критика от „ дясно “ (в един глас с БСП), че строи автомагистрали и санира жилищни блокове. „ Десните “ не схващат, че от обществената среда зависи и триумфа на бизнеса, който другояче е тяхна фикс концепция. И се чудят за какво не идват вложители, без да си дават сметка, че никой не подрежда каюта на пробит транспортен съд.
Какво се чува през днешния ден от „ остарялата десница “?
- Наливат се пари в опазването на здравето, а то видите ли все се утежнява.
Радетелите на този баналитет нито поглеждат в Евростат, нито осмислят обстоятелствата, че макар „ наливането “, у нас се разходват три пъти по-малко обществени средства за здраве на човек от междинното в Европейския съюз. И то при суми, съпоставени по покупателна мощ. В безспорни стойности разноските са съвсем пет пъти по-малко, а като дял от Брутният вътрешен продукт – съвсем два пъти по-малко. Но актуалните медицински технологии и у нас, и в Германия костват еднообразно. И знанията костват пари. И организационните модели в клиниките костват пари. Та даже и спирането на злоупотребите в лечебните заведения коства пари, да не приказваме за медикаментите.
Десните са слепи за същинските аргументи, заради които дефицитът изпреварва „ наливането “, т. е. че парите отиват не за здраве, а за облаги на търговци с медикаменти и притежатели на частни клиники. Нямат героизъм да признаят, че преди време са приели сгрешен „ пазарен “ модел, при който лечебните заведения са преобразувани в търговски сдружения, което автоматизирано прекъсва връзката сред обществените разноски и здравните резултати,
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ